.

        Отново съм сама, но усещам познато чуждо присъствие. Ставам бавно от леглото. Чувам как сърцето ми бие забързано и непокорно руши моята крепост - тишината. Опитвам се да се изправя...ушите ми пищят, тялото ми пулсира. Трепереща от болка протягам ръка напред, търся невидима опора в празното пространство пред мен. Много бавно в мен се надига Страхът. Това до болка познато чувство....Тя отново е тук.

        Страхът прераства в паника . Този път обаче ще се боря до край. Ще се съпротивлявам със сетни сили. Ще се вкопча в единственото, което ми е останало- инстинктът за самосъхранение. Няма да и позволя да се доближи до мен и да ме докосне с мъртвешките си ръце. И все пак треперя...От студ? И и от ужас. Молитвата е замръзнала на вкочанените ми устни. Дали това ще е поредният безсмислен опит да се освободя? Ето, че Тя отново надделява. Чувствам, че вече е съвсем близо до мен, усещам успокояващата и топлина, измамната и ласка. Тя отново е при мен, още по-могъща, още по-обсебваща. Без да усетя падам на колене и с последни сили опитвам да се боря. Веригите, с които ме е оковала, обаче са по-здрави....защото ги влача от цяла вечност.

         И ето, като в сън извървявам познатия маршрут. Тя ме води за ръка и ми шепти, че всичко ще е наред. Нито за миг не и вярвам. В съзнанието ми изплува споменът за първата ни среща, когато ме завари ридаеща, успокои ме и ми предложи света. Колко бях наивна!...Никога няма да забравя как ме измами, как ме тласна на стъпка по-близо до ръба на пропастта. Вместо да изцери болката ми, като звяр лакомо се нахвърли върху нея и се възроди по-силна и по-сигурна в успеха си. Призрачната и красота ме заслепи, притъпи ми сетивата, отне ми разума. Едва по-късно съзрях изтинската и същност...На света няма по-уродно същество от нея! По-ужасяващо, по-зловещо, по-отблъскващо.

          Още помня...А и тя не ми позволява да забравя. Всеки пък, когато се върне споменът за тази наша първа среща нахлува отново в мен, още по-ярък от преди.

           Но ето....виждам вратата пред себе си. В транс протягам трескаво ръка напред и влизам. В болното ми съзнание всичко трае само няколко мига, но всъщност е цяла вечност...След това тичам.... в паника навън....трябва да се освободя....

           Напрежение, конвулсии, студ.

           Празнота.

           Строполявам се на пода, останала без сили. Моята чудовищна гостенка вече си тръгва...