.

Можеш ли да почувстваш? Можеш ли да чуеш как крещя за помощ, когато наоколо звучи само тишината на моята себеомраза? Можеш ли да слезеш в Ада заради мен, можеш ли да усетиш огъня по ръцете ми, болката в тялото, ужаса в очите ми.. Можеш ли да продължиш да вярваш в мен, когато аз вече отдавна съм спряла? Можеш ли да ми подадеш ръка и да хванеш моята, когато аз се опитвам да отрежа и двете си ръце, за да не може никой да ме докосне? Можеш ли да изпиеш сълзите ми с целувка, можеш ли да ме прегърнеш силно и да не ме пуснеш, когато искам да взема ножовете и да нарежа всяка част от тялото си?.. От това толкова чуждо тяло... Можеш ли да ме опазиш от мен самата, можеш ли да ми дадеш сигурност, да ме накараш да се почувствам жива и защитена в прегръдките ти? Можеш ли да ми кажеш, че съм красива, когато погледна в огледалото и заплача? Можеш ли да ми кажеш, че съм красива, когато в огледалото виждам само кръв... Можеш ли да ме докоснеш, когато се ужасявам от допира? Можеш ли да ме стоплиш, когато цялата треперя от студ и изтощение? Можеш ли да погледнеш в очите ми и да видиш МЕН, не едно момиче с тяло и име, можеш ли да видиш МЕН? Можеш ли да слушаш тишината в болката ми, без да се умориш, без да ме оставиш? Можеш ли да ми заговориш, да ме накараш да се усмихна, можеш ли да ми кажеш, че... всичко ще бъде наред.. Можеш ли да ме вдигнеш от пода в стаята, да ме завиеш с тялото си и да ме държиш в прегръдките си цяла нощ? Можеш ли, когато ти кажа боли ме, да дойдеш и просто... да бъдеш до мен? Можеш ли да ми повтаряш, че съм силна, когато падам в тъмното, можеш ли да вярваш в мен, когато се предавам, можеш ли да се бориш със себеомразата ми без никога да се откажеш? Можеш ли да върнеш силата и вярата ми като ме накараш сама да си ги спомня? Можеш ли да понесеш всеки мой провал, всяко мое падане и да ме вдигаш всеки път, докато отново не се науча да ходя сама? Можеш ли да ме обичаш, когато понякога губя красотата си, губя себе си? Можеш ли да ме обичаш така сякаш никога не съм се променяла, така сякаш съм единствена за теб? Можеш ли винаги да ми казваш истината, дори когато не искам да я чуя? Можеш ли да ме накараш да повярвам в теб, когато не мога да повярвам в себе си? Можеш ли да ми вярваш, дори когато не ме разбираш? Можеш ли да ме научиш да се обичам, когато всеки ден се уча да се мразя? Можеш ли да ме обичаш, когато не успявам да съм перфектното, красиво и силно момиче? Можеш ли да чеш гласът на душата ми, когато аз самата съм спряла да го чувам? Можеш ли да бъдеш истински в един фалшив свят, можеш ли да бъдеш до мен в една реалност, в която човек е остров? Можеш ли да ме обичаш в един живот, пълен с омраза? Можеш ли да ми покажеш щастие тук и сега?...Когато смъртта е толкова близка..Толкова красива..Можеш ли да понесеш любовта ми и желанието ми да ти дам всичко, без да се уплашиш, без да избягаш? Можеш ли да прочетеш всичко това и да кажеш... МОГА!

..Не можеш, защото.. ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ!...............