Вървя по посивелите от студ улици, а по петите ми тича лятото,толкова красиво, топло и измислено...Заскрежени мисли танцуват в косите ми в желанието си да се стоплят...незнаещи стъпките се уплитат в себе си......

Чувствам се рубинена...кръв, болка, любов..Всичко е толкова червено...Пак съм различна, студена...

Нещо ми липсва, какво забравих този път?

...Може би греховете си.. Може да съм ги забравила в църквата, когато влезох да запаля свещичка.Свещичка за един по-добър живот, свещичка за себе си...Егоистично.

...или мъката си, може да съм я отронила с някоя сълза, докато плачех под дъжда.Дали да не се върна да я търся в локвите?

...ами волята ми?Бях я хванала за ръка, за да не я блъсне някоя кола, докато пресичаме улиците, но може би не съм била достатъчно внимателна.Може би тя просто се е отскубнала от мен и са я сгазили или пък са ни сгазили и двете заедно, без дори да усетя...

...А дали не изгубих чувствата си?Дали без да искам не съм ги изпратила заедно с някой sms в телефона му...Затова ли е толкова тихо сърцето ми?Затова ли не го чувам да бие така, както някога?

Господи,какво съм забравила?Дали добротата си, когато предлагах помощта си на непознати, когато се раздавах за другите и се молех за тяхното щастие...

...или злобата си, когато съдех хората за грешките им, когато не разбирах чуждите светове и се опитвах да наложа себе си...

а може би оставих силата си във фитнес залата или вярата си в нечии очи...

Дали, когато снощи писах стихове не затиснах музата си измежду мръсно-белите листове...Затова ли съм толкова празна,тиха и малка?

...различна...Какво забравих този път?Аз помня,че преди аз тичах след лятото, не то след мен и бъдещето беше слънчево...Тогава мислите ми нямаше нужда да се топлят, топлеше ги някакъв импулс.Виждах пътят, по който да вървя и помня,че той беше дълъг, безкраен, пъстър...а този сега е толкова пуст и различен...Къде сбърках посоката?Искам пак да бъда жива, топла, усмихната...усмихната...

ами да-усмихната!Усмивката си, нея съм изгубила.

Сигурно е паднала, докато тичах сама в тъмното или съм я забравила в нечий дом, в нечии прегръдки...Дали пък той не я е взел, докато ме целуваше, докато рисуваше мечти с присъствие...

а може моята сраст към снимане да е навредила, може би някоя светкавица от фотоапарата ненадейно е всмукала в себе си усмивката ми и сега тя лежи запечатана в някоя снимка.

Може би...или просто съм я изпуснала в морето онази последна лятна нощ.

Усмивката ми...Къде съм я изгубила?Трябва да я върна, трябва да отида на автогарата и да си взема обратен билет, да я намеря...Но защо са затворени всички гишета, защо никой не ми продава билет за връщане...нима съм имала право само на еднопосочен?...и къде ще ме отведе автобусът сега?Напред?...Но лятото е зад мен, дали е възможно някога да ме задмине, за да мога отново аз да го гоня....дали е възможно отново да виждам светлина в бъдещато, отново да излеза на онзи красив, дълъг път, по който бях тръгнала?Дали е възможно някой автобус да ме закара до усмивката ми, за да мога отново да си я взема и да се усмихвам...Но всички гишета са празни, шофьорите ги няма, а аз сама не мога да карам...Не знам и посоката...

а колко много хора чакат на автогарата, колко много лица с изгубени усмивки...Нима не съм била само аз?Нима има и други като мен?

Някои решават да търсят сами усмивките си, качват се на автобусите и палят мотора, но сбъркват посоката и се губят.Други катасрофират...някои обаче успяват...

Но аз нямам сили...Може би освен усмивката съм загубила и импулса, импулса, който ми даваше смисъл.

Трябва ми мъничко любов, защото скоро ще изсъхна и ще посивея като улиците...Ще посивея от този студ, от тази самота...

"Човек трябва да разчита преди всичко на себе си", но...ако няма "себе си"?Страшно е, студено е...Чувствам се смешна и малка, чувствам се различна...

...къде изгубих усмивката си...?

.