бях болна от анорексия, исках да умра
Росица е на 19 години. В последния клас на гимназията решила, че е дебела, и започнала да пази диета. Страшно искала да прилича на манекенките, които гледала по фешън-канала.
Първо се отказала от закуската сутрин. В семейството й никой не излизал от къщи, без да е закусил. За да не направи впечатление нейният отказ, молела майка си да й направи сандвичи, които после изхвърляла. Когато се връщала на обяд от училище, изсипвала оставения за нея обяд в мивката или в кофата за боклук, старателно замаскирайки това. Вечер убеждавала родителите си, че се е нахранила и има много да учи. Затваряла се в стаята си, докато стане време за лягане. За четири месеца от 57 станала 39 килограма.
И тогава й поставили диагнозата АНОРЕКСИЯ.
Ето какво разказва Росица за своите патила и преживявания.
Два месеца, след като гладувах, започнах да ям само плодове и зеленчуци. После пак нищо освен силно препечен хляб. Изпитвах страхотни угризения от това, че приемам някаква храна, колкото и оскъдна да беше тя. Правех физически упражнения до припадък. По цял ден слизах и се качвах по стълбите на блока, правех маратонско ходене из целия град.
На кантар не се качвах, нямах представа колко съм свалила. През цялото време мисълта ми бе ангажирана с храната - колко и какво ще изям, колко калории ще погълна, как ще ги изразходвам. Изпитвах ужасен страх да не напълнея. Мразех се, мразех тялото си, сега си давам сметка, че от този период нямам нито една снимка. Аз в огледалото не можех да се гледам, камо ли да се снимам.
Започнах да обличам старите си детски дрехи и бях щастлива от това. Чувствах се силна психически въпреки физическата слабост. Учех със стръв уроците си, не исках да разочаровам нито учителите си, нито родителите си. Страхувах се гласно да изказвам собственото си мнение. Стремях се всичко да бъде перфектно. А какво стана - завърших 11 клас с отличен успех и болна от анорексия.
Заминах на морето, без да подозирам, че нещо с мен не е наред. Като се събличах на плажа по бански, всички се обръщаха след мен. Мислех си, че е, защото съм слаба и изглеждам великолепно, като манекенка. А то било поради това, че съм изглеждала болезнено мършава. Трябваше ми време и сериозно лечение, за да го осъзная.
Два месеца и половина, след като започнала да гладува, цикълът й спрял. Майка й я завела на гинеколог, където я качили и на кантар: 39 кг! Лекарят поставил диагнозата - анорексия.
Това беше дума, която нито аз, нито майка ми бяхме чували до този момент.
Впоследствие разбрах, че много от лекарите поставят диагноза гастрит, когато имат пред себе си типично изразена булимия - преяждане, последвано от повръщане. Те грешат, защото всъщност за болните от тези болести храната е просто инструмент. Ти можеш да я изядеш и после да я изхвърлиш. Заболяването е свързано с проблеми в общуването. Може би именно това за нас е начинът, по който ние изливаме невъзможността си да се възприемаме такива, каквито сме и да общуваме.
Много често булимията и анорексията се проявяват заедно. Виждайки, че един такъв болен се храни, хората около него започват да се радват, а това е просто преминаване в друга фаза. В никакъв случай не е излекуване, дори напротив, защото именно преминаването означава задълбочаване на болестта.
Аз бях изпратена при психиатър. Той твърдеше, че нищо ми няма и трябва само да започна да ям и всичко ще бъде наред. Предписа ми лечение, от което се чувствах постоянно отпаднала, и хранителен режим, който така и никога не спазих. В същото време съвсем случайно прочетох, че анорексията води до смърт и много се уплаших. Но тъй като това влияе много на психиката, у мен се появяваше постоянно желанието за смърт. Преди да замина за клиниката, аз месеци наред исках да умра. Казвах си, защо трябва да живея - нямам нищо.
Бях объркана и дори отчаяна, когато в един вестник прочетох за лечението на анорексия и булимия в швейцарска клиника на проф. Валдо Бернаскони.
В статията нямаше публикувани нито адрес, нито телефон. Прочитайки я цялата, аз открих себе си. Обадих се в редакцията и ми дадоха адреса на българската координаторка Мадлен Алгафари. Това стана преди Нова година. Отидохме и тя ни разказа за клиниката. Казах си - или отивам да се лекувам, или умирам. Трябваше да избирам. И на 8-ми януари заминах. Родителите ми събраха нужните за лечението много пари - и до ден-днешен не зная как успяха да го направят. Лечението продължи 4 месеца.
То е базирано на индивидуални терапии, но от голямо значение е и груповата терапия, т.е. всички болни момичета работим заедно под прякото наблюдение на психотерапевт. Хубавото е, че за мен се грижеше български терапевт Екатерина Павурджиева, на която съм много благодарна. (Тя беше консултант-психотерапевт на сп. "Ева", докато работеше в България - бел.ред.) Всяка една от нас имаше и индивидуални часове с професора.
Бяхме група от няколко българки, италианки, една швейцарка. Сред тези момичета аз намерих първите си истински приятелки. Нямах нито една тук, нито в училище, нито в квартала. И сега поддържаме връзка - пишем си факсове, чуваме се по телефона. Тук бях учила в училище английски. В Швейцария ща не ща трябваше да проговоря на италиански. И сега ползвам този език.
Всеки ден в клиниката се става в 7.30. Прави се 15 минути биоенергетична гимнастика. В 8 е закуската, а преди нея - измерване на теглото. Един час след това всички пациенти сами почистваме помещенията. От 11 до 12 се разхождаме, имаме индивидуална терапия с психотерапевтите, колоквиуми, специална терапия - сауна, масаж и др. Точно в 12.30 сядаме на масата за обяд. Всички ядем едно и също ядене, но с предварително изчислени калории за всеки един. Менюто основно беше италианско - спагети, но изготвено от диетолог и одобрено от проф. Бернаскони. Между 14 и 16 часа отново групова терапия. В 19.30 вечеря, после два часа занимания в група и сън.
Индивидуалното лечение с психиатри, което се предлага в България, е единствено и само медикаментозно. То помага временно, след което проблемът се връща. Докато в "Сана Вита" рядко използват лекарства, а ако се наложи, лекуват с хомеопатични. За психиката се грижат специалисти психотерапевти. Това у нас го няма. Там на определен период от време всички трябваше да се снимаме. В черно-бяло. Това също е част от лечението на заболяването анорексия.
Сега се чувствам добре, защото приемам не само външния си вид, но и вътрешния. Вече имам за какво да живея. Искам да живея. Знам, че човек без проблеми няма. И просто по-нататък, дори и да имам проблеми, бих искала да ги преодолея.
Когато се погледна в огледалото, се харесвам, за разлика от преди. Приемам тялото си - сега съм 50 килограма. Имам желанието да си намеря приятел, да излизам навън. Вече го правя и това ми харесва. Обичам да се храня, харесвам най-много телешкото варено на мама и сладолед. Професорът ми назначи да карам два пъти седмично колело. Е, понякога ме мързи и карам по-малко.
Не мога да повярвам, че преди думата мързел отсъстваше от моя речник. Веднъж седмично ходя и на индивидуална терапия при Станислава Тончева, на която съм страшно благодарна, че пое лечението ми в България. Тя е човекът, който поема грижата за българките, минали през клиниката в Швейцария.
За мен да оздравея беше най-важното. Успях да повярвам в себе си и да разчитам на себе си. Най-накрая желанието ми да оздравея и да живея нормално е реалност. Защото ако нямаш желание, вяра, воля и хора, които да те подкрепят, не психотерапевти и клиники, и Господ да слезе, няма да ти помогне.
Хората трябва да разберат, че това е нещо много сериозно и не е за подценяване. Трябва да се търси алтернатива.
.
взето от http://www.eva.bg/krasota_i_zdrave/zdrave/e1682.html