Какво е булимия и анорексия не е нужно вече да се обяснява. За разстройствата на храненето се говори по радиото, телевизията, появяват се много статии, изпълнени с добри съвети, в стила: всичко ти е наред, такъв какъвто си, използвай малка чиния, контролирай се, хвани се в ръце, следвай съветите на … Говори се много за деструктивното влияние на медиите върху формирането на представата за себе си, за своето тяло, желанието да приличаме на фотомодели и т.н.
Причините за булимията обаче можем да открием не толкова в желанието да изглеждаме като фотомодели, а по-скоро в ранното детство и образците на мислене, поддържани подсъзнателно през целия живот. Можем да излекуваме симптомите, да контролираме поведението, но често достигането до източника изисква дълбоко вглеждане в себе си и цялостен поглед върху себе си като човек и върху собствения си живот. Съществен въпрос също така е да приемем настоящото състояние на нещата, а не яростно да се опитваме да се отървем от него, пътят е интеграция /приемане/, а не отричане. Търсенето на начин да се отървем от това състояние на нещата, води само до укрепване на това, срещу което се борим толкова усилено.
За съжаление няма един успешен метод, магическо хапче, след приемането, на което болката отстъпва и изчезва нежеланото поведение. Тя може да отстъпи за момент, но причините няма да бъдат излекувани. /.../

ИЗЯЖ ЕДНА ЛЪЖИЧКА ЗА МАМА

За да не търсим далеч, стигнахме до фразите, които на булимичките и аноректичките сигурно са много добре познати и които така често като деца са слушали от родителите си и бабите и дядовците си: „изяж една лъжичка заради мама”, „ако не изядеш това, няма да пораснеш”, „трябва да ядеш, за да си здрава”, „леле, колко мършава изглеждаш”. Трябва да добавим, че в мирогледа на хората от по-възрастното поколение слабият човек изглежда болен и зле, доброто здраве пък се измерва с количеството тлъстинки, не е важно това, че после се умира от удар или инфаркт. С такива и подобни фрази е хранена по-голямата част от децата с хранителни зависимости – хранили са ги насила. Яденето е разбирано като основна дейност, около която се върти целият ден, покупките, готвенето, приемането на храната са цели сами по себе си, появява се мисълта – „ създаден съм, за да ям”. Опитът на поколението, преживяло войната, ще не ще е станал опит и на децата, които вече не са били заплашени от глад. Те с голямо старание не приемат важността на яденето, опитват се да покажат на света, че има и други, по-важни неща на този свят, да отхвърлиш едно схващане обаче, не значи да го унищожиш, то продължава да функционира в теб, но на по-дълбинни нива. Желанието да изглеждаш не като магазинерката в месарския магазин, а като личност с по-висши интереси, ако бъде разгледано на по-дълбоко ниво, е скрит образец, засягащ яденето: „ яденето е важно за тях, а не за мен и аз ще им покажа това” / поне външно така ще изглеждам/. За съжаление това е само привидно, яденето е разбирано като важно, защото това схващане се е закрепило в подсъзнанието и то всъщност е активно. Тогава твърде често се мисли за ядене и скришом се похапва, за да не види никой. Дебелата и преяждаща жена, изпразнена от съдържание и без интелект, често е сянка на личността, искаща на всяка цена да изглежда слаба, стройна и интелигентна. Сянката това е нещо, което отблъскваме от нашето съзнание, нещо, което не приемаме в другите и преди всичко в себе си, това са тези аспекти на нашата личност, които крием, които не показваме и обикновено твърдим, че ние не сме такива. Интеграцията на сянката се състои в това да погледнем себе си, да се приемем и обикнем с тези всичките черти, които не харесваме. Да спрем да оценяваме другите като по-лоши от себе си и да се виждаме като човек, който изключителен, уникален и различен. „Аз съм друга”, това са разделящи думи, делене на света и хората, на себе си – тази добрата и тази злата и създаване на сянка.

ТОКСИЧНА ЛЮБОВ

Друг опит на детето, което израства като анориктичка или булимичка може да бъде прекаленото ограничаване и контролиране от страна на майката. Контролиращата майка лишава детето от собствена воля така, че то или изпада в атаки на истерия, не можейки да понесе веригите, в които е оковано, или е много послушно. Като възрастен човек то не може да живее без подкрепа, безпомощно е и изплашено, израства като жертва, имаща пристъпи на истерия, депресия или невроза. Детето не е имало шанс да открие собствените си таланти, собствения си път, да изследва кое за него е важно, то е било напътствано и са му говорили какво трябва да направи и кое е правилно. То най-вероятно е чувало фрази като „виждаш ли как правиш ти това”, „ти нищо не умееш да направиш като хората”, „за нищо не ставаш”, „имаш ръце от кашкавал”, „какъв си смотан”, „глупавичкото ми”, „дай аз да направя това, защото ти нищо не умееш да направиш като хората, мама /баба, татко/ ще направи това вместо теб”. То може би е било хвалено за външния си вид, върху който и така не е имало влияние. Сега то иска да задържи този външен вид, защото това е било едниственото нещо, което е представлявало неговата стойност. Майката му е давала толкова много /преяждането при булимията/, че чак му се е „повръщало”.

НЕВАЖНИЯТ БАЩА

Бащата в семейството е бил на много ниска /незначителна/ позиция. За всичко е решавала майката, с бащата изобщо не са се съобразявали. Детето знае, че е създадено от двамата родители, представлява тяхно съчетание. Като израз на солидарност с майката, то взима от нея, а като израз на солидарност с бащата, то връща. Повръщането на ядене може да бъде форма на протест против пресищането, което е получавало от майката, против взимането от нея на толкова много, че чак прекалено много. Протестът на детето може да се изразява в живота на възрастен в отношението: „няма да ям, а ако ям, ще го повърна”. Повръщането е израз на несъгласието с неравенството в семейната система, поставянето на бащата на незначителна позиция или изключването му от семейството изобщо.

Признаването на важността на бащата и отдаването на уважение към него е основа за запазването на равновесието в семейната система, което е необходимо за оздравяването. Това освобождава детето от потребността да се идентифицира с отблъснатия баща и „връщането” на полагащото му се място. Много важно е също така чувството за позволение от страна на майката да бъде признат бащата и да му се даде място в сърцето. Това позволение може да се случи във вътрешен диалог на детето и се състои в доброжелателното и приемащо отношение на майката към контакта с бащата.
Чрез отварянето на сърцето за мъжа, на когото дължим живота си, ние даваме позволение на тази част от нас, която се идентифицира с бащата, да съществува и да бъде в хармония с останалите аспекти на нашата личност. Идентификацията с майката, която обикновено е много силна, се изразява чрез подчинението на нейното влияние и контрол или в силната негация на нейното влияние и бунт. Опитът да се освободим от това влияние и ярост, насочена против майката не са нито здравословни, нито освобождаващи. Отдаването на уважение на майката, признаването на нейната стойност, важност и чувството за благодарност за получения от нея живот, като най-добрата, най-истинската и тази единствената, отблокират любовта на детето и позволяват тя да започне да струи от него. Трудно е да обикнеш и да приемеш себе си, като отхвърляш хората, които са ти дали живот и са те възпитали по най-добрия начин, на който са били способни. Ако не приемаш майката и бащата в себе си, не приемаш и самия себе си.

НИКОЙ НЕ МЕ ИСКА

Под бунта се крие поредния образец, това е образецът на самоунищожение и липсата на уважение към самия себе си, към тялото и живота си изобщо. Често хората с хранителни разстройства мислят, може би несъзнателно, така: „Не е важно какво ям, защото моето тяло не е важно, защото аз не съм важна. Може би е най-добре да отида там, откъдето съм дошла, защото за какво изобщо съм тук” , „искам да бъда, колкото е възможно па малка, възможно най-малка, за да ме няма и към това ще си причиня болка, ще се отнеса зле към себе си, ще се убия чрез /повръщане, неядене, самоубийство/. Откъде идват тези самоунищожителни мисли, липсата на желание за живот, липсата на право да живееш пълноценно и да използваш всичко, което предлага вселената. Това може да бъдат мисли още от ембрионалния период. Детето в корема на майката чувства нейните емоции, нейните мисли и отношението й към него. Ако майката се колебае дали да не направи аборт, то детето по-скоро не получава такава информация като: „искам те”, „обичам те”. То чувства страх от унищожение, у него се пораждат мислите – „не те искат”, „бих искала да те няма”, „тежест си за мен”. Детето, което е избягнало аборта, се ражда като неискано и то чувства това, то добре знае, че е неискано.То няма толкова желание и воля за живот, за да крещи „Но аз искам да живея, вече ме има, обикни ме!”, то през целия си живот иска да умре.
Когато забележи, че все пак иска да живее, когато открие само за себе си и когато изрази това желание, може да изкрещи това сега като възрастен човек. Когато разбере и почувства дълбоко в себе си, че има право да живее, че вече е и че това е чудесно, може да зебележи, че неговият живот има голям смисъл или може да му придаде смисъл, вървейки след собствената си легенда и слушайки своя вътрешен глас, който го подкрепя на всяка крачка. По време на раждането може да се случи да се появи още един образец, често активен при аноректичките и булимичките. Детето чувства, че майката страда и може да вземе вината за нейните болки върху себе си, мислейки – „това, че тя страда, е заради мен”, „наранявам мама, следователно трябва да бъда наказана, не е трябвало да се раждам.
Кърменето до не отдавна не беше толкова подкрепяно от лекарите. През 70-те години направо са убеждавали майките да хранят децата си с препарати, които според тогавашната медицина са били по-добри от майчиното млако, тъй като съдържали всички необходими витамини и минерали, били са незаразени с бактерии и т.н. Ранното отбиване на детето или не кърменето изобщо, кърменето под час, чакането на часа за хранене, когато детето се задавяло от плач, защото било гладно, се обяснявало с освобождението на майката, спазването на дисциплина и „здравословно” регулярно хранене. Това разбира се е бил травматичен за детето опит, нещо, което не е разбирало. Знаело е само, че не получава от майка си ядене, когато поиска, че не е прегръщано, обичано, не е близо до нейното тяло. Непосредствено след раждането детето обикновено било взимано от майката, въпреки че се е задавяло от плач и не му давали това, което иска. Булимията и анорексията това е неуспешен начин човек да си даде любовта, която му липсва. Дълбоката нужда от любов, прегръдка, се замества от яденето, това е все едно да си дадеш сам на себе си гърда. Откриването на вдъхновение, минутите на спокойствие и реализация, успокояват глада за любов и близост.

ТРАВМА И ОСВОБОЖДЕНИЕ

Изпълнени сме с мисли , които не е задължително да са полезни и творчески за нас. Деструктивните ни образци често са подсъзнателни и именно те обуславят нашето поведение. Как да постигнем яснота относно тях, как да ги трансформираме? Всеки от нас има моменти на отрезвяване, дълбоки опити и разбиране, често по време на трудни житейски ситуации или в някакви малко очаквани моменти. Открити са също така методи, улесняващи активирането и откриването на матриците. Много успешно е дълбокото дишане, по време на което се стига до променено състояние на съзнанието. Осъществяването на контакт с тялото и получаването на сигналите, идващи от него, които са подсъзнателни, представлява също важен елемент от самопознанието. Посредствам дълбокото дишане и работата с тялото се постига контакт с деструктивните мисловни образци, те достигат до съзнанието. Оживяват спомени, често травматични, дори от периода на раждането.
Конфронтацията с тях, преживяването на травматичния опит от гледната точка на възрастния, отблокират потисканите емоци и освобождават от носенето им по-нататък. Осъзнаването на несъзнателните мисловни образци прави така, че те губят силата си над нас и не контролират вече нашия живот. Чрез дълбокото разбиране , не само на интелектуално ниво, но и на ниво чувства, приемането на наесъзнателните мисловни образци, предизвиква това, че настъпва интеграцията на това, което е било в сянка и е представлявало ограничение за нас. Интеграцията се проявява в това, че в ситуация, в която до този момент сме реагирали с гняв, или с чувство на вина, виждаме мисъл, която е източник на тези чувства, мисъл, произтичаща от по-ранен опит. И имаме избор – да й позволим сега да просъществува или не. Можем да наблюдаваме нашите чувства, мисли и да не бъдем техни несъзнателни жертви. Можем да останем наблюдатели, съзнателни и извършващи избори, адекватни на дадената ситуация.

МОЯТА ВИНА

Чувството за вина е такова емоционално състояние, което се появява след всяко повръщане. Трябва да се чувствам виновна, трябва нещо да направя, за да се чувствам виновна. Не може така просто да живея, а не дай Боже, още и да се радвам на живота. Желанието да се подхранва чувството за вина може да има корени още в околоплодовия период, но също така може да произхожда от фразите, които сме чували в детството си. Колко пъти сме чували думите – “ти си лоша, не си добро момиче”, “ти калпазанко, огорчаваш майка си”, “заради тебе си провалих живота”, “ако не беше ти по друг начин щях да живея”, “заради тебе не съм добре с нервите и съм болна”. Има много такива фрази, със сигурност всеки има няколко в своите спомени, които живеят свой живот и се активират дори и тогава, когато не знаем за тях. Такава мисъл се храни като гладен дух с непрекъснатото търсене на “ЧУВСТВО ЗА ВИНА”. Мисълта “и отново не успях, слаба съм, чувствам се виновна” е прекрасна храна.
Чувството за вина може да има своите корени и в културните и религизони устои. Съзнанието за извършването на грях, дори и на нивото на мисълта, активира чувството за вина и автоматично и желанието за наказване на себе си за извършеното прегрешение.

СЛАДКИЯТ МИЛ ЖИВОТ....

Чувството за вина може да се появи също така като следствие на удоволствията, които си доставяме. Появява се мисълта “ заслужавам ли това удоволствие?”, “удоволствието грях ли е, сигурно да, неуравновесеност в яденето и пиенето” , и ето го поредното прегрешение. Какво е това удоволствие /яденето/, за какво е, какво ни дава, какво заглушава? Всички мисли за живота: “животът е толкова тежък, заслужавам малко удоволствие”, “искам да ми остане нещо от този живот, толкова малко радости и удоволствия имам”, “полага ми се нещо”, това са мисли в стила “нямам нещо, нещо ми липсва, другите сигурно го имат, но аз не, животът ми дава по-малко и е жесток спрямо мен”, не заслужавам нещо по-добро в този живот и трябва да се промъквам през него тихомълком” изразяват позицията на жертва, която дълбоко в себе си не се съгласява на този живот и изобщо не знае за какво е тук, тя иска някак си да надхитри живота.
Това са мисли, свързани с чувството за несправедливост, липса, безсилие, онеправдаване. Това “удоволствие” във формата на храна изглежда единственото нещо, което можеш да имаш без усилие и ще ти бъде добре, поне за момент. Защо трябва да бъде добре? От какво бягаме?

АЗ

И тук кръгът се затваря, връщаме се до стената... Кого виждаме, когато виждаме само себе си, когато няма къде да избягаме, какво виждаме, когато се спрем и погледнем право в очите на душата си? Ако плачем от болка, то какъв е нейният източник, живеем ли или непрекъснато бягаме от живота в удоволствията, в миналото, в спомените? Какво ни липсва, за да бъдем щастливи, какво ни е необходимо за това? Ако ми се появи мисълта, че всичко би било наред, само да я нямаше тази болест... “ когато се отърва от нея, ще бъда щастлива”, то попадаме в мрачното ъгълче на неприемането на настоящото положение на нещата. Ако не успеем да намерим вътрешното щастие сега, с всичко това, което ни обкръжава в живота, то дори и когато ситуацията се промени, също няма да го видим.
Преследването на “друг, по-добър” живот може да продължава без край, а аргументите и условията за щастие могат да бъдат непрекъснато нови. Но да се върнем на въпроса за “звяра”, който се появява в “огледалото на стената”. Кого виждаме и обичаме ли този човек, виждаме ли себе си или само своето поведение, израза на лицето, маските, постъпките, думите, виждаме ли себе си наистина, или само това, което в себе си толкова много не обичаме, черти, характер, страх....
Ако видим тези маски и им дадем право на живот, ако дадем на себе си правото да бъдем несъвършени, с всички черти, които не обичаме и ако не се борим с тях, ако ги обикнем, ако видим себе си като завършена личност, такива, каквито сме, може би ще открием и нашата същност. Можем да осъзнаем, че е нямало от какво да бягаме и че нашата собствена компания е най-прекрасната от възможните, че под страхът тече извора на любовта, който чак моли, да го разкрием. Когато опитваме да си дадем любов отвън под формата “да направим нещо добро за себе си”, очаквайки я от другите, любовта никога няма да ни стига, винаги ще ни е малко. Защото това, от което се нуждаем не можем да го получим отвън.
Когато не се борим със себе си и ставаме интигрирана цялост, започваме по друг начин да гледаме на хората около нас, които може би сме възприемали като “глупави, алчни, високомерни, егоистични, агресивни”. Виждаме ги такива, каквито са, нито добри, нито лоши, с всичко, което им е нужно, без оценяването светът вече не е пълен с врагове, а със същества, които са такива, каквито сме ние. Можем дори да забележим, че другите ни помагат и подкрепят.

И КАКВО ПО-НАТАТЪК?

Когато нямаме с какво да се борим, не губим енергия да се тормозим в опити да променяме себе си. Оказва се, че имаме доста голям потенциал, че можем много да направим за себе си и за околните. Когато си кажем, че все пак искаме да живеем, можем да попитаме своята интуиция, дивата река вътре в себе си, за какво сме тук, каква е нашата легенда и пътят ни в живота. Състоянието, което се преживява по време на преяждане е състояние на удоволствие, комфорт, даване на себе си правота да живеем макар и за момент. Можем ли това чувство за комфорт и пълнота да го изпитваме и по друг начин? Когато добре се вслушаме във вътрешния си глас, с който сме влезли в контакт, ще се потопим в тишината и може да чуем какво за нас е важно да свършим в този живот. Какво ще ни даде чувство на удоволствие, по-голямо и по-пълно от яденето, защото ще бъдем в хармония с вселената. Още сега имаме всичко, което ни е нужно за един пълен живот. Нашата творческа сила е като дива река, на която можем да променим хода, да я насочим другаде, не против себе си, а в една ползотворна за нас посока.Силата, която предизвиква преяждането или упоритото отслабване, може да бъде използвана за създаването на нещо с голяма страст. Може би цялата тази ситуация с яденето е сигнал, че сега е времето нещо да направим – нещо важно. Когато смело, с вяра вземем решение да живеем един пълен живот, да следваме гласа на сърцето, то това, което е изглеждало немислимо, започва да става реално. Препълва ни благодарност, възхищение от себе си и света. Желанието за даване без да очакваме възнаграждение замества “Влагането” в себе си. Можем да споделяме ентусиазма си, да вдъхновяваме другите, да направим нещо велико за света. Разширяването на обхвата на съзнанието, на своето поле на действие се изразява чрез мисълта “ нека бъда повече, а не по-малко”. Цялата вселена помага по пътя, който е път на светлината, който е цел сам по себе си и чиято цел е преди всичко самата ти.

Автор: Ева Холт-Фрончак – член и основател на Дружество за Развитие на Психосоматичната Интеграция. Член на полското дружество за психология, ориентирана към процес. Води лекции по психосоматична интеграция. Занимава се с работа над тялото и дишането

Материалът е взет от сайта: http://integra.xtr.pl/teksty/Glodne_Duchy.htm